Кулинарна веселба в Тоскана

А черешката кацна на върха на тортата, когато, след като собствениците Фабия и Матео Барцети ни посрещнаха и ни показаха стаята, в която щяхме да се настаним, се оказахме в кухнята на фермата: огромна селска кухня, излязла сякаш от средновековен замък – с китките сушени билки, провесени от гредите на тавана, дървените лавици, отрупани с гърнета, делви, кани, рафтовете, от които висяха черпаци, лопатки, огромни лъжици и вилици с два зъба, плетени кошници, които едва удържаха натрупаните в тях яйца, стоварените накуп върху двете маси камари шарени зеленчуци и може би най-важното: две грамадни печки, едната от които бе на ток, а другата – на дърва. Но и за мен имаше черешка, която кацна на върха на тортата, когато Матео, типично по италиански, ме прегърна като стар приятел и ме завлече в обсипаната с цветя градинска беседка, където отвори бутилка Кианти и гледахме залязващото слънце как потъва в зеления балдахин на лозята.

На следващия ден се запознахме с другите три участнички в кулинарния курс, а аз съответно с техните мъже – един американец, един испанец и един унгарец. И четиримата бяхме угодили на жените или приятелките си и заформихме мъжка компания, окупирайки беседката, помагайки само от време на време за едно или друго, но без да пропускаме никога дегустацията на онова, което са постигнали през деня нашите възлюбени.
Фабия бе шефът. Винаги усмихната, тя се носеше през кухнята и двора с решителността на крайцера „Бисмарк”, а гласът й звучеше като вувузел на Мондиал. Командваше Матео да донесе това, да нареже онова, но към участничките в курса беше много мила (е, към нас имаше смесени чувства). Матео, жизнерадостен мъж с дяволито пламъче в очите като всички италианци, беше остроумен и духовит и вечер винаги сядаше с нас в беседката.

След четири вечери мъжката ни компания се разтури, тъй като Матео бе извикан в кухнята, испанецът трябваше да се върне в родината си по бизнес, а американецът и унгарецът се дянаха кой знае къде – аз останах сам на пейката пред къщата, белейки картофи и утешавайки се с чаша Кианти. Слънцето правеше хълмовете индигови и вече започваше да притъмнява, но когато влязох да занеса картофите в кухнята, тя бе така обгърната от светлина, сякаш слънцето бе започнало да изгрява отново. Четирите чужденки се трудеха усилено на двете маси под веселия съпровод на шеги и смях, Виктория беше с прибрана на конска опашка руса коса и престилка, цялата в брашно. Матео ми махна да влизам.

„Знаете ли, че тирамисуто е измислено във Венеция още през средновековието? То било създадено за мъжете, които отивали в бордей. Затова и една от основните му съставки е кафето. То ги разбуждало, та като видят жените около себе си, да останат още и да харчат повече пари в бордея.”

Матео постоянно разказваше вицове и истории за италианската кухня и те като че ли придаваха щипка екзотичност на ястията, които курсистките готвеха. Стана ми интересно и се завъртях вътре за по-дълго. "Знам аз защо остана при нас толкова много – кикотеше се Виктория после в стаята. – Унгарката ти беше под носа, а тя не е за изпускане.” „Да, но над рамото й гледах само теб!”

На следващия (последен) ден попитах Матео дали мога и аз да се включа в курса, а той махна с ръка към Фабия, която ми отговори с кимане. Меси, меси, сгъвай, меси, удряй, подхвърляй, разточвай и пак меси. Режи, кълцай, надробявай, разбърквай, подгрявай, вари, печи, задушавай. Хипнотизиращият ритъм на кухнята изведнъж секна, когато видях Фабия да се насочва към мен, здраво стиснала един нож. Вярно, че бях най-новият в курса, но все пак… Тя хвана моята топка тесто, разсече я наполовина, огледа я критично и каза: „Buono”. Всички ме зяпнаха завистливо. „Ние три дни се мъчим с това тесто, а ти сега дойде и…” прошепна ми Виктория. „А ти се притесняваше за унгарката… тя шефката ме хареса…” подсмихнах се аз. Късметът на начинаещия – очевидно пластовете в моето тесто бяха изчезнали и бе готово за по-нататъшна обработка.

Тя занесе отрязаната половина до машината за паста. Отдавна бях виждал такива, но не знаех как работят. Всички се скупчихме около нея, тя сложи парчето в едната й половина и го прекара през другата. Всички възкликнахме, когато от предната част излезе добре оформен, гладък, правоъгълен лист тесто, сякаш изскочил от принтер. Фабия ми посочи да го прекарам през уреда отново. И отново, и така шест пъти, докато стане достатъчно тънък. Всички жени се наредиха зад мен, чакайки да получат от мен своя лист тесто, с който да продължат. Хвърлих кос поглед към Виктория, а тя ми се закани с пръст. Отстъпих място на унгарката, вземайки своя дял и се върнах на общата маса. Когато всички бяхме готови, започнахме приготвянето на равиолите. Американката кълцаше спанака, испанката мачкаше с една вилица сиренето, аз и Фабия пълнехме отрязъците тесто с плънката, докато Виктория и унгарката ги увиваха, оформяха и редяха в набрашнена чиния.

Можеше и да не говорим един и същи език, но се разбирахме чудесно, смеейки се и сочейки въздушните джобове, които се образуваха, грешките при завиването на равиолите и пълните катастрофи, на които бяха способни Виктория и Маришка. Накрая Фабия ме остави и отиде тя да ги „връзва”, викайки Матео на помощ.
Когато най-сетне ги сложихме да врат, се заехме с другите задачи.

На гала-вечерята последния ден имаше от всичко: задушено свинско в червено вино, брускети с домати, печени картофи с розмарин, бял боб с чесън, тирамису, и, естествено, рагу. Докато го приготвяхме, научих, че в Италия всяка фамилия има своя рецепта. Рагуто на рода Барцети включваше смляно говеждо месо, смлени наденички и дафинови листа. „Във всяко наше ястие има зехтин или вино, като и двете са домашно производство – от маслиновите горички на хълма и лозята под тях”, заяви Фабия. Над масата от черешово дърво в трапезарията, огряна от свещи, се носеха поне 20 различни аромата: от издигащите пара супници, пълни със сосове и рагу, от чиниите, препълнени с паста и равиоли, от платата и подносите, отрупани с „всички италиански рецепти”, от каните с вино и зехтин в пръстени делви.

Бях доволен, че съм част от това, за разлика от моите „колеги”, които отново бяха окупирали беседката. В крайна сметка всеки беше изпълнил своята „мечта” малко или повече, а аз, за една седмица, попаднах и от двете страни на бариерата, което се оказа вдъхновяващо преживяване.

От тогава насам Виктория вече не тропа с малкия си юмрук по масата, че ястията й не се получават както в Италия и всеки път, когато решим да се доверим на италианската кухня, си припомняме някоя весела случка от курса. А когато имаме гости, винаги поднасям тирамису - първо на мъжете, а после на жените, досаждайки на Виктория със загадъчната си усмивка.