Познаваме ли крушите?

Родът Pyrus принадлежат на семейство Розоцветни, в което се числят ябълките, кайсиите, черешите, прасковите, сливите, дюлите, ягодите, малините, маслодайната роза и много други култури. Крушите се срещат в северното полукълбо и са представени от около 5000 сорта, половината от които са разпространени в Европа, Северна Африка и Мала Азия, а другата половина – в Азия. От тях са култивирани европейските Pyrus communis и азиатските Pyrus pyrifolia. Не е напълно ясно кога за пръв път е култивирана европейската круша, но вероятно още в праисторическо време, тъй като сушени резени са открити в пещерни обиталища в Швейцария още от ледената епоха. Kрушите се споменават в Омировата „Одисея” и това може да се счита за потвърждение на тезата, че гърците са ги отглеждали преди около 3000 години. Плодът е наричан дар от боговете и е растял в митичните градини на цар Алкиной. В Азия крушите са култивирани вероятно преди 2500 - 3000 години и китайските хроники свидетелстват за такъв плод отпреди поне 1200 години.

Плодовете на крушата съдържат фруктоза и полезни микроелементи като фосфор, желязо, магнезий, цинк, мед и малки количества йод. Богати са на ябълчна, лимонена и оксалова киселина. Съдържат витамин С, В1 В2, В6 и каротин. Стипчивият им вкус се дължи на дъбилните вещества, които се намират в кората му. А специфичният аромат и вкус – на етеричните масла в месестата част на крушата. Специалистите препоръчват да не белим крушите, а да ги ядем с кората, защото и в нея се съдържа богато количество хранителни вещества. Въздействат благоприятно върху обмяната на веществата, разтоварването на сърцето и бъбреците и отделянето на излишната вода от организма.

В Института по овощарство в Пловдив се пази уникален за страната ни генофонд, съставен от над 1500 образци от 13 овощни култури. Сортовете ябълки са повече от 800 на брой, крушите са 230 сорта. И макар че през последните години в България се внасят круши от съседни страни, добрата новина е, че няма изчезнали сортове. Но има такива, които вече не се отглеждат с ентусиазма на нашите баби. И точно старите сортове са напълно подходящи за биологично производство без пръскане, резитба и напояване.

Крушите се делят на летни, есенни и зимни в зависимост от периода на зреене през годината. Най-известни сред летните са трапезица, жифардова масловка, доктор жул гюйо, вилямова масловка. Eнисейката, наричана и стамболка, е стар български сорт круша, който някога е бил разпространен из цялата страна. Ранната лятна круша ечменка зрее по жътва и не се пръска, но е застрашена от изчезване. Всеки от сортовете е със собствена специфика на отглеждане и в зависимост от това зрее от началото на юли до края на август. Червена вилямова масловка, хардиева масловка, добра луиза, конференция, боскова масловка, елдорадо са есенни сортове, които зреят от средата на август до средата на септември. При подходящи условия на влага и температура и двата сорта са много трайни и могат да се съхраняват на хладно за 3–4 месеца. Зимните крушови сортове са по-малко на брой. Най-известни са харденпонтова масловка, попска круша, пас красан, зимна деканка. Зреят докъм втората половина на октомври, подходящи са за консумиране през ноември и се съхраняват в продължение на няколко месеца, а някои се запазват и до пролетта.