Вечните овце на Влахи

В кресненското село Влахи, сред каменните грамади, естествено нахвърляни по склоновете от розово-оранжеви пясъчници, старите къщи и упорито оцеляващите дъбчета, които никога няма да станат силни и самостоятелни дървета, се срещам със Сидер Седефчев и неговите животни, за да поговорим за овце, кози, сирене, за тяхното достойно минало, проблемно настояще и все още доста неясно бъдеще.

Повече от 20 години Сидер, който всъщност е художник, развъжда каракачански овчарски кучета - древна балканска порода, за която има вероятност да произхожда от кучетата на траките. Логично интересът му се прехвърля и върху животните, заедно с които и заради които са били селектирани едрите и рунтави овчарки.

Каракачанските овце са дребнички, с тънки, но здрави крака, с които успяват да минават по всякакви кози, пардон, овчи пътечки из планинските склонове. Руното им е уникално – с разнородна космена покривка и необичаен строеж на косъма, който предпазва собствениците си от ледени повеи, горещи моменти и обилни порои. Вълната е сравнително груба и е изключително подходяща за традиционния български плъстен, а не тъкан текстил - широко използван някога за кечета и дори за дрехи.

Леко гротескният вид на каракачанските овце с буйното руно, клечавите и голи крака и витите рога на кочовете не бива да заблуждава – това е здрава планинска порода, оцелели предполагаеми потомци на животни отпреди новата ера и вероятно дори от времената на праисторията. Допреди малко повече от 60 години многохилядни стада са пасли през летата из високите ливади на Стара планина, Родопите, Пирин и дори Витоша, а през есента заедно със своите пастири, каракачаните, са се отправяли към Беломорска Тракия, където спокойно са изкарвали зимата без нужда от допълнително подхранване. С идването на социалистическата власт този номадски начин на живот е насилствено прекратен, каракачаните са принудени да се заселят в градовете и селата, а овцете им са отнети, за да се включат в общите стада на ТКЗС. Липсата на добра воля за запазването на породата постепенно е довела да почти пълното й асимилиране сред високопродуктивните стада от равнините.

В началото на XXI век всичко изглежда така, сякаш е загубено завинаги, но Сидер Седефчев и основаното от него и съмишлениците му Българско дружество за защита на биоразнообразието – "Семпервива" (в свободен превод от латински – живот завинаги) успяват да открият малък брой породисти, нехибридизирани животни, разпръснати из цялата страна. Сега стадото е от над 500 глави. И живеят почти като своите деди. От есента до лятото се хранят по сухите гористи възвишения около Влахи. Тук поляни няма, или ако има, те са с главозамайващ наклон. Пашата е разпръсната и често овчарят успява да наблюдава само малка част от овцете. Тогава на помощ идват кучетата. Отгледани заедно с добитъка, те гарантират в голяма степен безопасността му. Около селото вълците не са необичайни и понякога взимат своя дан. Точно както трябва да се случва, защото всяко същество има своята мисия в естествения ред. Хищниците регулират числеността на тревопасните, за да не унищожат растителността. Чифтокопитните пък от своя страна поддържат равновесното състояние на екосистемата, като не позволяват на агресивни дървесни и храстови видове да завладеят откритите тревни пространства. Това е особено важно за високопланинските пасища, които с всяка година намаляват заради неконтролируемо обрастване с хвойна и други иглолистни растения. Каракачанските овце на Сидер изпълняват тази отговорна роля току под връх Вихрен, където ги качват през лятото. Много малко са породите в България, които могат да издържат прехода до лятната паша или пък да използват за храна бодливите храсти. Затова каракачанските овце са важни за опазването на уникалните с биологичното си разнообразие планински тревни съобщества. За съжаление през този "високопланински" летен период, поради чисто логистични проблеми и липса на подходяща база добивът и преработката на млякото на животните от Влахи все още са невъзможни.

Затова пък през останалите три сезона доенето става сутрин и вечер в майсторски застланата с тухли откритата кошара, която е неразривна част от къщата, построена с камък и дърво от Сидер и сподвижниците му. По-късно гъстото и уханно мляко, обикновено съвсем сурово и наистина прясно, се превръща в плътно и богато сирене. Нежно и топящо се в устата през своите първи дни, с всяка изминала седмица то концентрира в себе си енергията на околните светове – растителния, животинския, този на микроорганизмите и, разбира се, човешкия.

Във фермата се кваси и вкусно кисело мляко, а когато дойде Великден част от агнетата поемат своя жертвен път. Защото това е, което скотовъдите правят открай време – осигуряват добра и здрава храна за останалите. Това правило не би трябвало да търпи никакви условности, но съвременният живот все пак ги е наложил. И затова проблемите пред малките фермери, изглежда, винаги са в повече и често пъти са неочаквани. Така миналогодишни пасища вече се смятат за гора и това изключва субсидирането им. А за да преминат стадата от едно място на друго се изискват внушителна документация, такса и справяне с всякакви други административни неволи. Затова и възстановяването на традиционните каракачански пътища на практика все още е невъзможно. А впечатляващата миграция би могла да е интересен туристически продукт, който например в пиренейските селца е добре използван. Там преминаването на животните през централните площади е съпроводено с весели фестивали, пазари на традиционни продукти и изобщо с изключително позитивна шумотевица за радост и полза на местни и на гости. Подобен резултат изисква съвместни усилия и създаденият Slow Food президиум за съхраняване на каракачанската овца обединява "Семпервива" с хората от Местна инициативна група в родопското село Момчиловци, които също работят за опазването на рядката порода.

Във Влахи от известно време са се заели със спасяването и на още едни застрашени животни. Калоферските дългокосмести кози са забележителни с тежко спускащите се черни и черно-бели руна и масивни рога. Хората от "Семпервива", по вече познатия от дейността им с каракачанските овце начин, са събрали в селото представителни за породата екземпляри, които са в основата на вече доста многочислено стадо. Освен това са започнали и процедура за признаването на тази местна порода, която вероятно е била отглеждана из планинските и полупланинските части на цялата страна, а днес е съхранена в чист вид само около град Калофер, но най-вече във Влахи. Този процес е свързан със събирането на всевъзможни данни за характеристиките на козите, чиято уникалност да удостовери реалното съществуване на локалната разновидност. Типично за планинска порода животните са със сравнително малък млеконадой, но с високо качество на млякото. Макар във фермата на Сидер от него да се прави забележително с вкусовите си качества саламурено сирене, а от месото - традиционна козя пастърма, интересът към породата е най-вече заради козината, която се използва за създаването на зрелищни кукерски костюми. В миналото пък от кожата са се възползвали мутафчиите – майсторите на мехове и чували.

Точно заради това цялостно използване, както и заради забележителната устойчивост към климатичните и хранителните условия, животните от старите породи са изключително ценни и важни. Те са добре приспособени към природната среда, но са и в основата на единствени проявления на човешката цивилизация, които бавно напускат света и понякога разчитат само на усилията на неколцина, за да запазят ненакърнено невъобразимото разнообразие на живота.

Прочетете пълния текст в брой 58 на списание МЕНЮ.