В Долината на прасковите се отглеждат и биозеленчуци

В някои съботи сред чудесните градински зеленчуци и билки от фермерския пазар на Римската стена в София и сред симпатичните им производители, ще откриете Екатерина Александрова от „Екохербал“ и нейните вкусни зарзавати и плодове.

Четиринайсетте декара, на които Катя и съпругът ѝ произвеждат всякакви биозеленчуци и билки, се намират недалеч от село Чокоба, на 20 км южно от Сливен, в плодородната долина на Тунджа. Може и да не е огромна латифундия, но двамата обработват земята сами, само с помощта на малко земеделска техника, и всъщност Катя изцяло се е посветила на зеленчукопроизводството. Като доста от малките фермери – производители на чиста храна у нас, тя има висше образование – завършила е икономика, но е натрупала опит като счетоводител. Съпругът ѝ работи и в Сливен, понеже от този вид и размер земеделие от сила се изкарват достатъчно средства за един човек, а те са трима – синът им е в 7-и клас и също здраво помага на полето.

Повечето време прекарват в своя апартамент в града под Сините камъни. А земеделската им база е в самото село Чокоба – 2 декара двор и къща, която дострояват собственоръчно. От хората са, които умеят и имат енергията да вършат всичко сами: от оранта на земята, през построяване на оранжерията до направа на покрива и на лятната кухня. 

Фермери като Катя и съпругът ѝ дават надежда, че за българското село и за традиционното земеделие все пак има бъдеще. Тя признава, че се е научила на селска работа в родния си дом и в противен случай не би знаела кое как се прави. Нека не се заблуждаваме – земеделският труд иска не само здрава ръка, но и умения, наследствено придобити знания, усет и здрав разум. И още нещо: трябва да си готов да ставаш в ранни зори и да вършиш работата за деня винаги, безусловно и на момента – искаш не искаш, здрав или болен. Не търпи отлагане, не търпи настроения... 

„Трудно е“, казва Катя, но въпреки всички несгоди, въпреки постоянната зависимост от времето и климата, когато започнала да произвежда зеленчуци, разбрала, че това ѝ носи радост и всичко друго досега ѝ е тежало.
И с известна болка отчита факта, че поколението на родителите ѝ, възпитаници на социализма, са склонни да произвеждат продукти, но само за себе си – считат селския труд за тежък и недостатъчно достоен за уважение... Тя обаче вижда истински смисъл в него. Едва от пет години се занимава с биоземеделие, но вече е уверена, че храната може да расте и да се отглежда без химикали, без каквито и да било вещества, които вредят на човека – е, може добивите да не са толкова големи, но пък човек знае какво яде и всеки продукт има вкуса и аромата, с които природата го е дарила. Биосертификатът се защитава всяка година, защото благодарение на него пък се получават и субсидии по мерките за агроекология.

В селския двор в Чокоба неотдавна са построили оранжерия с метална конструкция купена на старо – лъхва ни топлата влага отвътре, в която са избуяли разсадите от домати и краставици. А иначе дворът е засят с всевъзможни растения: от чесън и див лук, през рукола, марули и айсберг, до земната ябълка или наскоро посадения шамфъстък. Дори маслинови дръвчета има. Овошките са поне 10 вида. В градината има и всякакви билки и подправки, а на полето се сади пъстро разнообразие от видове – тиквички и тикви, броколи, карфиол, зеле и кейл, цвекло и моркови, чушки и патладжани... При подобно производство е добре да се отглежда и предлага по малко от всичко, понеже пазарът не е чак толкова голям, а мнозинството от клиентите си купуват по 1-2 кг или по няколко бройки от най-различни неща. „Пазарът е труден“, казва стопанката, „разпръснат е и транспортът е скъп.“ Но Катя е намерила добър пласмент за своята продукция чрез фермерските пазари в София и в по-близкия Бургас.

Катя Александрова е слънчев човек, разумен и земен – като икономист е наясно с фаталните грешки на развитието: „Проблемът на съвременния свят е, че мерило за просперитет е потреблението, а не отношението към природата: колкото по-голямо потребление, толкова по-развита икономика. А с това генерираме само отпадъци. Напълно сбъркано е“, с горчивина и без излишен патос казва Катя.

В началото на биоземеделската кариера си тя отдавала огромно значение на изрядната документация и поръчвала биосемена със сертификат, а това в повечето случай означава вносни - немски, холандски или други – подобрени и заздравени сортове. „Произведох едни домати, които, въпреки че бяха чисти и натурални, просто не бяха вкусни. Не ги харесват хората. После разбрах, че има начин и сама да си отглеждам семена, и от селските хора да взимам местни сортове – това става с декларация, че не са третирани. И се отказах от вносните семена. Не че съм заклет пропагандатор на изберете българското, но нашите стари сортове безспорно са по-вкусни.“

И така, какъв е механизмът, как става възможно въпреки тоталитаризма на индустриалната храна да имаме достъп до чисти зарзавати, каквито Катя предлага? Иска се ентусиазъм и работливост, иска се вродено разбиране на земеделските тайни, иска се смелост и търпение, иска се и обич към растенията (Катя признава, че си говори с тях понякога), иска се също така да живееш и в града, и в селото, постоянно да циркулираш между двата си дома; иска се и хубава плодородна земя като тази в Горнотракийската низина. И въпреки страха какво ще намериш като отидеш следващия път на полето – дали прекалената влага или голямата суша не са унищожили резултата от труда ти – иска се, въпреки всичко, тази работа да ти носи радост. „А на пазара мога и всеки ден да ходя, ама то трябва и да се произвежда!“, смее се Катя, „пазарът е най-приятната част: да идеш да се срещаш с хора, да си поговориш, да си похвалиш продукцията, да ти я похвалят клиентите...“