Ястие от захаросани дрънкулки
Из „Книгата на Джон Сатърнъл: ястие от захаросани дрънкулки, достойно за двама покойни владетели“
Рецептата не е нищо друго освен обещанието за блюдо, но спазеното обещание, бидейки блюдо, е мерилото за готвача. Цар Тантал е известен като прекрачил границата, като сварил сина си Пелопс и го поднесъл на Зевс. Върховният властелин изплюл своя дял и оковал Тантал в езеро, където той се мъчел, защото водата се оттегляла, когато се навеждал да пие, а гроздето се отдръпвало, когато се пресегнел да си откъсне. Някои казват, че прегрешението на Тантал е, че откраднал амброзията и я дал на хората, а други твърдят, че взел нектара. Какъвто и да е грехът му, старият готвач и аз веднъж замислихме и създадохме ястие, което щеше да ме съсипе тъй, както е бил погубен бащата на Пелопс. Защото, както установих, ако случайността е най-могъщият демон в кухнята, злонамереността е неин достоен съперник.
Първо направете тесто, ронливо и с много студено масло, и го опечете в кръгла форма с каквато искате големина. Докато се охлажда, изработете дрънкулките на владетел – златни монети от изпечени твърди бисквити, пръстен със скъпоценен камък или корона от захар. Нека тези скъпоценности блестят от твърда глазура. Те ще лежат на дъното на езерото на Тантал.
Направете водата му от кехлибарено желе, втвърдено с еленов рог и подсладено със захар от Мадейра, и го претопете на жар върху триножник за претопляне. Но сега е моментът да се пазите от случайността. Течността ще почернее за части от секундата, ако не я наблюдавате, тенджерата също ще се съсипе.
Следва глазурата. Предварително сложете две железа в огъня, докато почти почервенеят. Прекарайте едното напред и назад десетина пъти, върнете го в огъня и вземете следващото, повторете тези движения, докато повърхността започне да се накъдря и топи и въпреки това запази прозрачността, която толкова е изкушавала Тантал. Оставете я да се втвърди. Но сега се пазете от злонамереността, защото тя също ще постигне своето…
Ястие от захаросани дрънкулки
Кухненският чирак отскубна шепа пера от птицата, изсумтя и ги напъха в чувала в краката си. Завъртя се на табуретката си и погледна към огнището. Сред пиростиите, шишовете, куките и подемниците за тенджери стоеше триножникът за претопляне.
Дървени въглища просветваха под медна тенджера с крачета и дълга дръжка. Вътре бавно издигащи се мехурчета избиваха по трептящата повърхност. Тази сутрин му бе наредено да наблюдава това ястие. Търпение, бе му казал мистър Бънс в деня, в който напусна Подготвителната. Той колебливо разтърси тенджерата и видя зрънцата да се накланят с бавното завъртане на течността. Сетне се върна към скубането.
Перата на гърдите се отделяха на пухести туфи, но перата на опашката сякаш бяха заковани по местата си. Чиракът сумтеше и дърпаше. Птицата се разпъваше и разтягаше, бледожълтата й кожа се отлепяше от месото.
— Престани да напъваш! – извика раздразнен глас от другия край на пейката. – Ще разкъсаш кожата.
Готвачът го изгледа свирепо и остави ножа, който бе използвал да реже фините бели листа на кори за сладкиш, които щеше да сложи в дървената форма пред него. Само пет години го деляха от чирака, но той поклати глава сякаш са десетилетия.
— По мое време – каза огорчено Филип Елстърстрийт, като взе птицата – фазаните се скубеха на двора, независимо какво е времето. Ако хванеш птицата така, дръпнеш тези пера така – той дръпна – и спреш да сумтиш и да въздишаш, може би работата ще ти спори повече.
— Да, майстор Елстърстрийт – отвърна момчето.
— Мистър – отсече Филип с въздишка. – Просто и ясно. – После кимна и двамата с чирака погледнаха към огнището. – И наблюдавай тази тенджера, както ти е наредено.
За Симиън Парфит това беше третият ден в кухнята. Момчето знаеше, че другите готвачи биха го наругали здравата. Коук щеше да го замери с фазана по главата и да го накара да изтърка пода, където е паднала птицата. Съветите на мистър Бънс на прощаване отекваха в главата му. „Дръж си очите отворени, Симиън. Затваряй си устата. Не бързай. Престани да въздишаш и да мечтаеш. Ако можеш да изпълниш някоя задача наполовина толкова добре, колкото онези вътре, никой няма да каже, че съм те пуснал от Подготвителната, преди да ти е дошло времето…“
И така Симиън бе внимавал много тази сутрин. Беше наблюдавал Филип Елстърстрийт, докато той не го накара да насочи погледа си другаде. След това бе изучавал помощник-готвача, който бе застанал до огнището и сякаш не виждаше нищо друго освен триножника пред себе си. Бе наместил въглищата и бе сложил тенджерата отгоре.
Никой от готвачите не може да го научи на повече неща от Джон Сатърнъл, бе му казал мистър Бънс. Нито Адам Локиър или Питър Пеърс, нито Филип Елстърстрийт или ФиниъсКампин. Със сигурност не и Коук. Така че тази сутрин Симиън бе следил внимателно Джон, докато разбъркваше съдържанието на тенджерата, съсредоточено смръщил чело под къдравата си черна коса. По-късно се бе появил шанс за Симиън. Вдигайки поглед, помощник-готвачът бе попитал чирака дали може да му направи услуга.
— Трябва само да наблюдаваш течността – бе обяснил Джон. – Ако потъмнее, махни я от огъня. Дръж я под око. Става ли, Симиън?
Момчето се бе изчервило при споменаването на името му. Мистър Бънс му бе обяснил, че Джон Сатърнъл знае повече от останалите готвачи, събрани заедно. Всички. Разбира се, с изключение на майстор Сковъл. Помощник-готвачът рядко вдигаше поглед от ястията си, пресягаше се, без да гледа, за щипка сол, шпатула или кана с вода. Въпреки това изглеждаше, че никога не се колебае или запъва, движеше се из кухните, сякаш бе роден тук.
За разлика от него Симиън като че ли вечно се пречкаше на някого. По-големите чираци се блъскаха в него. Помощник-готвачите го заобикаляха. По-висшестоящите като че ли не забелязваха съществуването му. Бутаха го по пейките, докато мистър Елстърстрийт не му бе намерил място в ъгъла, където да скубе фазан.
