Книгата на Джон Сатърнъл
Из „Книгата на Джон Сатърнъл, с подробности за най-поверителните дела на прочутия готвач, в това число рецепти за неговото прословуто угощение. Отпечатана в летогосподне хиляда шестстотин осемдесет и първо“
Как Сатурн е създал първата си градина, както и кога, този скромен готвач не претендира да знае. Нито какво е било името, изписано над портите й – било то „Райски селения“ или „Едем“. Но в тази древна градина виреело всяко растение. Палмови дървета давали фурми и мед се леел от кошерите. Гроздове били напращели по лозята и всяко създание крепнело. Там първите мъже и жени седели заедно в разбирателство и никой човек не бил господар или роб. На масата на Сатурн всеки Адам поднасял храна на своята Ева и в неговата градина те си разменяли сърдечни чувства. Защото там те продължавали Сатурновото угощение.
Сега градините на Сатурн са обрасли. Нашата окаяна епоха е забравила ястията, красящи масите от кестеново дърво на стария бог. В тези времена на възстановяване педантичните готвачи бръщолевят за своите изобретения, а готвачите алхимици превръщат хайвера от треска в грах. Моите прости блюда се препъват подир такива деликатеси като мулето, което куца зад товарните коне и реве по тях. При все това, докато онзи, който е шествал във войните, пада изтощен в последвалия мир, аз подреждам последната си маса тук.
Защото този късно роден Адам ще засади нова градина на тези страници и ще поднесе думи вместо плодове. Ще предложи рецепти за ястията си, така че трапезите на стария бог да изскърцат отново под тежестта им. Тогава мъжете и жените могат да седнат заедно, както преди много време, и отново да продължат Сатурновото угощение. Сега нека моето угощение започне тъй, както е започнало онова, първото, когато първите мъже и жени са напълнили чашите си с напитка, която едновременно стопля стомаха и ускорява ума.
Ето как се приготвя древният хипокрас, познат сред простолюдието като греяно вино.
Тази напитка била направена от първите плодове на градината - от фурми и мед, и грозде, и още неща, както ще кажа. В голям казан сипете кварта бяло вино и го сложете на слаб огън, докато потрепери. Към него прибавете осем кварти мед от восъчна пита, не пресован, а прецеден. Ако сместа заври, угасете със студено вино. Оставете я да се охлади, сетне загрейте и оберете пяната. Това следва да се направи втори път и трети, докато на дъното може да се види лицето на краля върху монета от едно пени.
Обелете фурмите и ги смачкайте на паста с вино. Изпечете костилките пред огън и ги сложете в сместа. Прибавете сладък лист, наречен Folium, счукан черен пипер, колкото жена, която се моли, може да държи между дланите си, и щипка шафран от минзухари. Сипете малко повече от два галона вино или докато напитката е достатъчно гъста, за да задържи яйце, така че на повърхността да се показва част от черупката му, голяма колкото лешник. Завържете карамфилови зърна и сушена кора от индийско орехче в ленена торба или чувалче хипокрас, както го назовават по-учените готвачи. Накиснете го във виното…
Книгата на Джон Сатърнъл
Товарните коне пъплеха в долината. Връхлитани от вълни сивкав дъждец, далечните животни се клатушкаха надолу под тежестта на сандъци и чували. Начело вървеше висока, приведена в ръмежа фигура и сякаш ги теглеше от тъмното село зад тях. Застанал край дървения мост в подножието, млад мъж с продълговато лице надничаше ухилен изпод периферията на шапката си, от която се стичаха капки.
Водата се процеждаше през шевовете на ботушите на Бенджамин Мартин. Плащът му бе подгизнал. В денка до краката му беше товарът, който бе нает да достави в имението. Беше на път от почти седмица. Тази сутрин цялата долина се простираше пред изприщените му крака. Тогава бе забелязал върволицата товарни коне.
Усмивката на Бен се разшири и разтегна лицето му като конска прозявка. Той раздвижи пронизваните си от болка рамене и отново втренчи поглед в колоната.
Зад водача вървеше петнист кон, последван от червеникаво-кафяв и две тъмнокафяви понита. Но погледът на Бен бе прикован в края. Едно муле се влачеше след останалите животни. Муле, което изглеждаше, че не носи нищо друго освен купчина мокри парцали. Ала дори животното без товар трябва да яде, каза си Бен. Водачът ще е доволен от неговото предложение. Той отново хвърли поглед нагоре към селото.
В къщите не се виждаха светлини. От комините не се издигаше дим. Нищо не помръдваше по склоновете, изкачващи се към тъмните дървета горе. Никой не знае какво се е случило, бяха рекли мъжете от Флитуик предишната вечер в странноприемницата. Жива душа не се е вясвала в Бъкланд цяла зима.
Селото, долината, имението в другия край – всички носеха името Бъкланд. Като общо проклятие, мина му през ума. Очите му обходиха покритата със сажди църква. Това не е моя работа, помисли си Бен. Реши, че когато товарните коне стигнат до долу, той ще сключи сделка с водача. Загадъчната пратка можеше да се смести с подгизналите парцали върху мулето. Щеше да стигне до имението без него. До този майстор Сковъл, който и да бе той. Мъжът подритна омразния товар.
Животните подминаха ограда от дъбови колове. Студеният дъжд се просмукваше нагоре в ботушите му и стигаше до бричовете. Мислите на мъжа се насочиха към Сотън и топлата задна стая на „Кучето в нощта“. Тази вечер щеше да се отправи обратно натам. Беше сигурен, че почитаемият Феслър ще го приеме отново. И че никога повече няма да зърне това място.
С три големи крачки водачът стигна до последния стръмен насип. Петнистата кобила се клатеше отзад, на гърба й се полюшваха два сандъка. Мъжете в странноприемницата във Флитуик бяха нарекли слабия мъж с прошарена коса Джошуа Пейлуик. След кобилата пристъпваше червеникаво-кафявият кон, натоварен по същия начин. Двете понита носеха кошове и чували. Последно куцукаше мулето, на чийто гръб имаше само вързоп парцали. Бен се изправи. Напомни си, че единственото нещо, което водачите ценят повече от конете си, е изгодната сделка, едно пени на миля е справедливо за куцащо муле. Животните прецапаха през локвите и калта. Бен вдигна ръка за поздрав. Вързопът с парцали върху мулето се размърда.
Порив на вятъра или зрителна измама от гаснещата светлина, помисли си Бен. Но в следващия момент разбра, че греши. От парцалите се надигна глава, от която го зяпнаха две очи. В парцалите имаше момче.
Остри скули стърчаха от лицето му. Косата му беше сплъстена плетеница от мокри черни къдрици. Подгизнало синьо палто обгръщаше тялото му. Неудобно прегърбен върху мулето, младият ездач се плъзна непохватно сякаш всеки момент ще падне. Но когато мулето се приближи, Бен разбра, че няма такава опасност. Дебели въжета обвиваха китките му. Момчето беше вързано за седлото.
