Денят на свети Йосиф
Из „Книгата на Джон Сатърнъл: угощение за празника на свети
Йосиф“
Угоеният скопен петел може да бъде поднесен на маса, когато димът от него се носи като парцал във вихър. Фазаните, гъските и патиците трябва да изчакат, докато соковете им потекат прозрачни. Прасето е приготвено, когато очите му изскочат. Но кога кухненският чирак е готов за кухнята е въпрос за по-вещи от мен.
Признавам, че угощението, с което се отбелязва денят на свети Йосиф, е рядко и въпреки това празникът беше моето влизане в кухнята, която ме посрещна с музика от пукане на огньове, плискане на вино, скърцане на шиша, удряне на ножове, задъхани мехове и хрущене на кости.
Угощението е песен с много части, научих в тази нощ. Под стълбите неговите музиканти стържат, мелят, удрят и чегъртат. Горе седи хорът, в който веселите хористи се възпяват с химни, с бълбукането на виното и преживянето на кълцаното месо, докато изпратят сладкишите, подносите се върнат празни и последните творения се сведат до трохи.
Зала празнуващи ще ядат, докато плодовете на добрата Земя се изчерпят, и ще пият, докато океаните пресъхнат. Но само когато прозвучат последните тръби, онези долу ще спрат и ще утолят жаждата си, от майстор-готвача до момчето, влязло в кухнята в този ден с ненаситни очи и потрепващ нос, мислейки си за свети Йосиф и неговите потири, но вместо това сложено да върти дръжката на шиш. Защото както и да си представяме угощенията си и колкото и да се надяваме, че желанията ни ще бъдат задоволени, твърде често нашите истински потребности и липси си остават…
Денят на свети Йосиф
Лукриша не бе очаквала златна карета, теглена от шест бели коня. Но може би се бе надявала на по-изискан впряг от тантурестото пони и мършавия дорест скопен кон, които се появиха между кулите на портите. И може би на по-голяма кола от каляската, която изтрополи по алеята, както и на по-изискани лакеи от малката група в мърляви сини ливреи, които се затичаха, когато колата набра скорост. Тя стоеше до смълчания си баща на стълбите, лицето я сърбеше под пласта пудра. Косата й, тази сутрин направена „по-свободно“ по нейно настояване, бе предизвикала ужасено възклицание от страна на мисисПоул, която бе пристъпила въоръжена с гребени и фиби, бе пригладила кичурите й и бе навила бретона й. Сега дразнещи къдрици висяха пред очите й и тя имаше чувството, че някой дърпа от корените прибраната под бонето й коса. Наблюдаваше през полюшващата се завеса как колата поднася наляво, сетне надясно, а опашката от лакеи се мести заедно с нея. Някъде зад Лукриша един слуга се изхили.
— Всички от домакинството да застанат мирно! – чу тя да се провиква мистър Феншоу. – В чест на графа на Форъм. И Артоа!
Колелата на чудноватата каляска на Калок изскърцаха и спряха. Задъхан, опръскан с кал лакей зае мястото си при вратата й.
— Графът – обяви той, преглъщайки. – И графинята. На Форъм. И Артоа.
Вратата се отвори. Едър мъж с лице на петна, облечен в тъмнокафяв пътнически плащ, излезе, хвърли изпепеляващ поглед на кочияша и подаде ръка на някого вътре. Слезе висока жена, чието чело бе скрито под изящна широкопола шапка. Отдолу се подаваше бяло напудрено лице. Лейди Карълайн вдигна вяло ръка в ръкавица, докато сър Хектор и сър Уилям се поздравиха показно.
— Единайсет години, братовчеде Уилям!
— Действително, братовчеде Хектор.
Но погледът на Лукриша беше прикован към младежа, който следваше графа и лейди Форъм. Пиърс Калок изглеждаше две-три години по-голям от нея, беше по-скоро кокалест, а не висок. Качи се по стълбите, облечен в тъмночервено палто, което му беше леко умаляло, и бричове в същия цвят. Светла коса обрамчваше тясното му лице и високото му чело.
— Ела тук, момче! – нареди му графът. – Представи се.
— Лорд Пиърс Калок – рече той, като устата му потрепваше леко. – На вашите услуги.
— Лейди Лукриша Фримантъл – отвърна Лукриша.
Издълженото бледо лице на момчето приличаше съвсем малко на пащърнак. Но когато Пиърс направи нисък поклон и подаде ръка, Лукриша прогони еретичната мисъл.
